април 23, 2007
Nine Inch Nails – Year Zero
Ако някой ми беше казал преди години, че Nine Inch Nails ще се политизират, откровено щях да го помисля за луд. С визията си на мрачен лорд Байрон, с мазохистичната си поезия и хероиновия лайфстайл, Трент Резнър беше последния човек, на когото би искал да повериш някаква сериозна кауза. Първият полъх на промяната дойде с песента The Hand That Feeds от албума With Teeth, която се оказа толкова анти-Буш, че групата скъса окончателно дипломатическите отношения с MTV. Концепцията на новия албум Year Zero, ще убеди и най-големите скептици, че активната гражданска позиция на Трент, не е била само плод на временни модни залитания. Началото на изключително находчивата и уникална маркетингова кампания е поставено, когато наблюдателен фен забелязва, че някои от буквите на официалния тишърт, по повод европейското им турне, са удебелени. Така се стига до първия кодиран сайт – imtryingtobelieve.com, където феновете откриват смущаваща информация за дрога в питейната вода,с помощта, на която правителството контролира техния живот. Това е само първият епизод от страховитата антиутопия на Резнър. В зловещия куест следва цяла поредица от сайтове, „изгубени“ USB drives в тоалетните на концертните зали, разкриващи някои от песните в бъдещия албум, както и други стряскащи послания.
По думите на Трент албумът е саундтрак от несъществуващ филм, пресъздаващ най-големите му футуристични кошмари. Светът на Year Zero показва един политически, духовен и екологичен апокалипсис, но най-страшното е, че това ни очаква само след 15 години. Дали всичко това е плод на някакви политически амбиции, или Трент просто е прекалил с гледането на Lost, само времето ще покаже.
В музикално отношение албумът звучи мощно и достатъчно шумно, типично по резнъровски. Без излишни претенции за гениалност, Year Zero следва пътя, начертан от The Downward Spiral. Тук няма да откриете новите Closer и Hurt, но и 16-те песни, ще се влеят във вените ви като мощен наркотик, който ви кара да искате още и още. Моята лична препоръка е първата доза да бъде My Violent Heart и Me I’m Not.
автор: miffy
април 20, 2007
Recoil – Subhuman
Новият албум на Recoil, експерименталния проект на Алън Уайлдър (ex-Depeche Mode), ще бъде издаден на 2-ри юли под името „Subhuman“. Засега известните гост вокалисти са Джо Ричардсън – блус музикант от Луизяна и изявяващ се предимно в Тексас, както и Карла Треваскис, която ще участва в две от песните в албума.
Концепцията на албума е политически насочена, отчасти представляваща размишленията на Уайлдър върху нечовешката страна на хората – войните, масовите избивания, терористичните атаки и хомофобията.
„Subhuman“ ще бъде издаден и в специална ограничена версия, която ще бъде придружена с DVD, което ще съдържа всички клипове на Recoil и самия албум в 5.1 аудио и ембиънт версия.
depeche-mode.org / the fein
април 15, 2007
Manic Street Preachers – Send Away The Tigers
С новия си албум „Send Away The Tigers“ Manic Street Preachers ни дават това, което обещаха – връщане към по-първичните си сурови и енергични рок времена. За разлика от предходния „Lifeblood“, който беше едновременно отречен от пресата и възхваляван от фенове, и който носеше далеч по-лек и по-поп звук, тук Джеймс Дийн Брадфийлд, Ники Уайър и Шон Муур правят албум, който сякаш се обръща към историята на групата, вземайки елемент от всеки предишен проект, за да направи колекцията от 10 песни един от най-запомнящите се рок албуми на тази година и отново да нареди Manic Street Preachers сред лидерите на британската сцена.
До известна степен успяват, но може би защото никога не съм бил особен почитател на това „връщане към корените“ разглеждам „Send Away The Tigers“ както като солиден албум сам по себе си, така и като стъпка назад. Въпреки комерсиалния провал на „Lifeblood“ този албум носеше на мен и не само на мен, това, което винаги съм искал да бъде групата – едновременно бунтарска и достъпна, с разнообразна музика и текстове, които наистина казват нещо на хората. Особено по последния фактор, Ники Уайър този път е тотално хаотичен и несъсредоточен.
Но въпреки минусите, албумът звучи като никой друг освен Manic Street Preachers и няма как да не ги похвалим, че след 20 години съвместна кариера те все още могат да преоткриват себе си и да правят музика предимно, защото това им е призванието в живота и слушайки ги да усещаме, че удоволствието изпълва не само нас, но и тях, и всяка изсвирена нота.
А и хей, как да не обичаме група, която може да озаглави албума си и да напише песен наречена „Send Away The Tigers“?
автор: the fein
април 10, 2007
elliott smith
Първия ми сблъсък с музиката на Елиът Смит (1969-2003) беше с песента „King’s Crossing“ – изпълнена на места с весел тон, но с невероятно сюреалистичен текст, вътре в себе си централизиран около наркотичните проблеми на Елиът, които бележат голяма част от депресивния му живот и впоследствие го отнемат – ден след записването на песента, в която сякаш той предсказва смъртта си, но в същото време разказвайки с някакво невинно чувство за хумор. Mr. Misery е намерен с две прободни рани в тялото и въпреки, че според следователите става въпрос за самоубийство, все още има недоизяснени обстоятелства около случея.
Има хора, които не умират. Елиът Смит е един от тях и това, което ме накара да си дам сметка за тези неща е именно начинът, по който той установя контакт с теб. Той не пее за неща, които са около теб, той пее за теб, някъде зад облаците от дим и оскъдното осветление, някъде между сърцето ти и съзнанието ти, в което се пробуждат спомени – за детството, за изгубените възможности, за изгубените хора, за намерените такива, наивната радост, която всички изпитваме, когато всичко се случва по план и баналната тъмнина, която ни обвива, когато сме безпомощни пред това, което животът ни предлага. Елиът създава саундтракa към всичко това.
автор: the fein
април 8, 2007
last.fm
Официалния профил на сайта в last.fm е вече отворен – http://www.last.fm/group/snd
април 6, 2007
Arcade Fire – Neon Bible
Създадени през 2003-та в Монреал, Канада групата се изкачва бързо по стъпалата на музикалната сцена – не без помощта на един от най-известните им фенове – Дейвид Боуи. Дебютният албум на групата „Funeral“ (наречен така поради смъртта на няколко близки приятели на групата по същото време, когато албумът е бил записван) е издаден през септември 2004-та в Канада и февруари 2005-та в Европа, продавайки феноменалните за независима и оскъдно промотирана група половин милион копия.
„Neon Bible“ не отстъпва по никакъв начин на „Funeral“ и по същия начин те отнася във вихъра на музиката на Arcade Fire, за да те доведе до пълна несвяст, при която единствено песен като „My Body Is A Cage“ може да те върне отново на земята, зареждайки те с някаква странна меланхолия, но и доза самоувереност.
Чуйте Почувствайте Arcade Fire.
автор: the fein
април 5, 2007
18.06.07
Продажбата на билети стартира в средата на април. Първите 15 дни почитателите на алтернативния рок ще могат да се снабдят с билети на цена от 25 лева, а след този срок – от 1 май до 17 юни – ще струват 30 лв. В самия ден на концерта цената на билета ще бъде 35 лв.
април 4, 2007
Of Montreal – Hissing Fauna, Are You The Destroyer?
Of Montreal се ражда с втората вълна на The Elephant 6 Rec. Company (доста стойностна и некомерсиална институция, от която тръгват още Neutral Milk Hotel, The Apples in Stereo и Olivia Tremor Control). Kevin Barnes, фронтмен на Оf Мontreal, е един от хората-банди, способни да не се саморазпаднат десетина години и да запишат сами 90% от последния си албум. В случая това е Hissing Fauna, Are You The Destroyer?, който се настани на втора позиция в класацията за независимо издадени албуми в САЩ след излизането си през януари тази година. Дискът е плод на сътрудничество между Барнис, съпругата и дъщеря му, няколко приятеля от Elephant 6 и дори чисто новичкото му глем рок алтер-его Джорджи Фрут. Оттук тръгват и някои съпоставки между Барнис и Бауи, каквито обаче така или иначе могат да се правят за повечето днешни банди.
Hissing Fauna, Are You The Destroyer? спокойно може да се окаже най-добрият проект на Оf Мontreal досега. Сред феновете и инди-пресата се заформи малка легенда за личните/и личностни/ неприятности на Барнис – жена му Нина Туин заедно с щерката се връща в Норвегия, което е както провокирано от проблемите на Кевин с антидепресанти и алкохол, така и причина за продължаване на купона. Здрав диско-поп купон, който се превръща в един типично нетипичен оfмontreal-албум.
Типичното е една голяма част от цялостния облик на творбата(защото мога да я нарека така без да ми мигне окото). Тук е обединяващият повечето музиканти от Е6 опит за довеждането на конвенционалния стил и новаторството на звука и метафората до симбиоза, който въпреки иновациите през последното деситилетие запазва облика на Оf Мontreal. Всички интелектуални вариации на попа; психеделик и диско, което на моменти сладнее прекалено, в един новаторски съвременен барок поп като краен резултат; детинска любов по припевите; много безсмислени възклицания и удължени последни срички – някой може да пренебрегне лесно допадащите мелодии и да преживее 80-те. Старите почитатели на Оf Мontreal обаче ще изпаднат във възторг от познатия и свеж саунд на диска. Самият Кевин признава, че е писал тези ентусиазиращи, весели песни, за да се вдигне на крака. Казва и че Hissing Fauna, Are You The Destroyer? е концептуален албум, написан почти до края си под благотворното влияние на химикалите, за които пее със смесени чувства. Наистина енергията, особено от първите тракове, е заразяваща /How you wanna tag my style when i am so superior.. /. Албумът обаче се разгръща постепенно и ако ти пука, трябва да си внимателен, защото текстовете на Барнис са доста далеч от досегашните забавни историйки със стереотипни герои и леко извратена сексуалност /което доближаваше вариетето на Оf Мontreal до това на Scissor sisters, но последните там си и остават/. Текстовете от Hissing Fauna, Are You The Destroyer? са необичайно лични – бариерата от иронични, абсурдни образи на ръба от действителността е почти смъкната и зад нея опитва да намери формата си новата страна на депресия, изолация и катастрофална самобитност. Дуел със себе си, изпят еуфорично – велико, нали?
Съдържанието на диска е същото като обложката му – от една страна калейдоскопични цветове, а останалото е черно и въпросително. Постепенно звукът на албума започва да звучи малко по-възрастно /като в страхотната Cato As a Pun, в която Кевин започва да се множи по себе си и едната му самоличност не се кефи на другата/, достигайки сърцевината си с 12-минутната The Past Is a Grotesque Animal – може би вече по времето, когато човекът-група се е съвзел и е открил зад гърба си един плашещ представител на мемоарната фауна. Като цяло обаче Hissing Fauna, Are You The Destroyer? запазва очаквания си тон и слава Богу, че е така /за да могат да съществуват заглавия като We Were Born The Mutants Again With Leafling/! Защото в горната песен има доста качествена формулировка на концепцията на Оf Мontreal за музика и живеене –
Let’s tear the shit apart let’s tear the fucking house apart
let’s tear our fucking bodies apart,
let’s just have some fun!
автор: Щурец
април 3, 2007
Air – Pocket Symphony
Един от дългоочакваните албуми на годината е вече факт.
В началото на месец март 2007 една от най-влиятелните групи на френската музикaлна сцена издаде своя седми пореден студиен албум.
Мненията за „Pocket Symphony” са противоречиви. Ако сте ревностен почитател на предходните албуми на Air, като например „Talkie Walkie” и „Moon Safari”, е много вероятно, след няколко прослушвания, песните от „Pocket Symphony” да не присъстват често в плейлистите ви.
Въпреки че не може да се мери с албумите, превърнали Аir в явление на музикалната електро-поп сцена, „Pocket Symphony” оправдава надеждите на многобройните фенове на групата. Албумът звучи с характерния за Аir стил – нежно, лирично, като на места се отклонява от обичайните теми за групата – отново безупречена колекция от прекрасно композирани и подбрани песни.
В края на февруари по радиата и музикалните телевизии се завъртя и първият сингъл от новия албум – „Once Upon A Time” – песен, която достойно представя цялостното звучене на „Pocket Symphony” и стил на групата.
Албумът съдържа, както изцяло инструментални парчета („Mayfair Song”, „Lost Message”, „Space Maker”, „Night Sight”), така и песни, изпяти на английски, като в някои от тях присъства преработения вокал на Жан- Беноа – нещо характерно за последните албуми на Аir. И този път групата не пренебрегва родната сцена, като включва и една песен на френски език („Mer du Japon”).
В албума можем да открием и прекрасни изпълнения на пиано, както и звуци от киото и шаминсен – японски музикални инструменти, които звучат в изпълнение на самия Никола Годен. За никого не е тайна, че групата отдавна е впечатлена от културата на Страната на изгряващото слънце. Още от работата си с японското трио Buffalo Daughter по песента „Sex Born Poison” от албума „10 000 Hz”, френското дуо включва азиатски инструменти в своя песен. Интересът на Air към японската музика проличава и в парчето „Alone In Kyoto” от албума „Talkie Walkie”, което е включено в саундтрака на филма „Загубени в превода” на София Копола.
Приятна изненада за почитателите на групата са и колаборациите с Джарвис Кокър (Pulp), който изпълнява „One Hell of a Party” и Нейл Хенън ( The Divine Comedy), чието изпълнение на „Somewhere between waking and sleeping” превръща песента в едно от най-обещаващите парчета от албума. И двамата изпълнители са работили по страничния проект на Жан-Беноа („Darkel”), но за пръв път взимат участие не само в писането, но и в изпълнението на песните.
Друг популярен музикант, който се включва в „Pocket Symphony” е Тони Ален – барабанист на The Good, The Bad And The Queen. Тони дори взема участие и в заснемането на клипа към песента „Once Upon A Time”.
През март Air стартират и европейското си турне, което включва две дати в Лондон (16 и 17 март), Брюксел (28 март) и Париж (29 март). Следват няколко концерта в САЩ, след което групата започва подготовка за една дългоочаквана дата за френската музикална сцена, а имено фестивала „Nuits des Fourvières“, когато в градините на Версайския дворец, на една сцена ще се съберат Air, Phoenix, Alex Gopher, Arcade Fire и други големи имена от модерната електро-поп и алтернативна музика.
автор: zuu
Patrick Wolf – The Magic Position
Трудно мога да се сетя за друг, който да е на 23 и вече да има три невероятни албума зад себе си, всеки пълен с нови идеи, чието показване пред публика винаги изисква много смелост. Това за смелостта вероятно не ви говори нищо, затова ще цитирам нещо писано от Патрик, когато е бил на 17-18 години – „I was still a child when you caught me and tied me to your bed / You gave me shoes and pretty clothes / And I gave you what i had between my legs…“.
‘The Magic Position’ е неговия трети студиен албум, който е по-мейнстрийм насочен и някакси по-приемлив (сякаш създателят му е станал по-комуникативен и щастлив), с лупиращи електронни бийтове и драматични вокали, пораждащи в пресата сравнения с Марк Алмънд и Робърт Смит, но те са излишни, просто защото с уникалността си Патрик Улф ви потапя в неговия див и по своему красив свят, изпълнен с фойерверки, синтезатори, китари, тромпети и цигулки, фатални жени и бягства от реалността – над всичко това е той, на 23 и вече уникален и гениален.
Албумът започва със самоуверената и драматична ‘Overture’, за да премине през наивно, но красиво щастливата ‘The Magic Position’, която впоследствие е последвана от доста по-дълбоки песни като ‘Bluebells’ и ‘Augustine’, сякаш разсейвайки първоначалния екстаз от влюбването, разказвайки за по-горчивите моменти на една връзка, а легендарната Мариан Фейтфул добавя вокали в ‘Magpie’.
автор: the fein
Brett Anderson – Brett Anderson
Соло албумът на Джарвис Кокър звучеше като Pulp в някаква посредственост, макар и все пак приятна, а соло албумът на Джеймс Дийн Брадфийлд като Manic Street Preachers в най-добрите им години…но соло албумът на Брет Андресън няма нищо общо нито със Suede, нито с The Tears.
Ако сте мечтали за завръщане към сюреалистично представените тематики за наркотици, изнасилвания и самотни нощни разходки – забравете всичко това и се потопете в интимната и земна атмосфера на едноименния солов дебют на Брет Андерсън, записван в продължение на три години.
‘Brett Anderson’ е албум, който се нуждае от известно разбиране и време, или поне при мен така се получи. Много от силните му страни се показваха при всяко ново слушане, въпреки че има някои очевидни слабости, особено по отношение на продукция – похвално се избягва всичко свързано с алтернатив или брит поп, но песните не се изнасят до оптималното им ниво, а вероятно ‘Dust and Rain’ би ми харесала много повече, ако не беше изпълнена с клишета, а припева на песента не беше същия като началото на ‘Refugees’ на The Tears („I am the dust, you are the rain“).
Въпреки, че силата на албума е на приливи и отливи, има моменти, в които брилянтността на Андерсън блести – първата песен в албума, както и първи сингъл ‘Love Is Dead’ може да ви се стори наивна или патетична, но зад нея е много повече от очевидното. „Това не е песен, в която се разказва как си зарязан от приятелката си, а за екзистенциалното съществуване в 21-ви век, чувството да си дистанциран от останалите“.
Песни като ‘To The Winter’, ‘Scorpio Rising’, ‘The Infinite Kiss’, ‘Colour Of The Night’ и ‘Song To My Father’ също са заредени с тази студена романтика, която се разнообразява от по-топли и сякаш по-оптимистични песни като ‘One Lazy Morning’ и ‘Ebony’.
Албумът не надминава най-добрите моменти на Suede, нито ще бъде албумът на годината за мен, но е във всички случаи артистично успешен дебют.
автор: the fein
The Good, The Bad and The Queen – The Good, The Bad and The Queen
С идването на новата 2007-ма година станахме свидетели на появата на нова “супер група”. Всъщност, това не е точно група, а по-скоро проект, най-малкото защото няма име, а просто обединява четирима музиканти – вокалистът на Блър Деймън Олбърн, бившият китарист на The Verve Саймън Тонг, Пол Симънън, известен като басиста на The Clash, както и виртуозният барабанист Тони Алън.
Дебютният албум, представляващ, според думите на самия Олбърн, “концептуален запис за живота в Лондон”, излезе по-рано тази година като постигна не лош комерсиален успех, изкачвайки се на челни позиции в чартовете на Oстрова.
Именно това, че акцентът на повечето песни в албума е върху това какво е и какво означава да живееш в Западен Лондон, кара много хора да сравняват този албум с “Parklife” на Блър. Те обаче нямат нищо общо помежду си освен това, че текстовете на песните са посветени на Лондон. Този албум показва съзряването и отдалечаването на Деймън Олбърн от Блър, за разлика от соловия проект на Греъм Коксън (екс-китарист на Блър), който изглежда се е посветил да пише подобни на парчетата на бившата му група песни до края на живота си. Доказателство за помъдряването на Деймън е, че музиката на новия му проект е по-дълбока и класна, докато тази на Блър е по-забавна и младежка. Текстовете в албума са социално ангажирани, засягат актуални политически теми като войната в Ирак например. Ехото на тъжния стих от “80’s Life” “I don’t want to live a war/that’s got no end in our time”, се чувства като атмосфера през целия албум. Британия е описана като “Today is dull and mild on a stroppy little island of mixed up people” (Three Changes). Песента “Northern Whale” пък е посветена на заклещилия се миналата година в река Темза кит.
Музиката в албума e мелодична и дълбока по внушение, обогатена с проникновените вокали на Деймън (с изключение на не особено сполучливите фалцетни вокали в “Behind The Sun”). Някои от песните са нежни, красиви, успокояващи като например “Nature Springs” и “Green Fields”. Като цяло впечатлението, с което остава човек като изслуша албума е, че това е самостоятелен проект на Деймън Олбърн, тъй като останалите музиканти не ни изненадват с нищо особено. Така например едва в шестата песен от албума за първи път се чувства, че барабаните всъщност са на Тони Алън, а басът на Пол блести в “Herculean”. Акустичнота китара на Саймън пък сe долавя в “History Song”. Следва да се отбележи и влиянието на продуцента Брайън “Danger Mouse” Бъртън, което е осезаемо в повечето песни.
В заключение, това не е албум за тези, които търсят лесно смилаеми хитове, но е забележително постижение и още едно доказателство, че Олбърн е един от най-иновативните и талантливи композитори на нашето време. Това превръща The Good, The Bad & The Queen в един от най-стойностните дебюти, които наскоро сме наблюдавали, но с толкова талантливи музиканти в проекта, това не е изненада.
автор: The Him
Nico – The Frozen Borderline 1968-1970
Четири десетилетия след издаването си, ‘Chelsea Girl’ (1967) звучи все така уникално със своя горчив фолк-поп, а последвалите ‘The Marble Index'(1969) и ‘Desert Shore’ (1970) са също с подобна безвременност. Антологията ‘The Frozen Borderline 1968-1970’ , в който заедно са преиздадени ‘The Marble Index’ и ‘Desert Shore’ плюс множество алтернативни варианти и демо версии на песните, е добър шанс за преоценяване на иновативните времена на края на 60-те и неповторимата магия на хора като Нико и Джон Кейл.
Нико (1938-1988), с истинско име Криста Пафген, чиито дата и място на раждане са неясни, открита от Анди Уорхол и позната като модел, както и с работата си по легендарен дебютен албум на The Velvet Underground, оставя неизличима следа в днешната музика – нейната музика повлиява на множество групи и творци, някои от които Depeche Mode, Siouxie and The Banshees, Dead Can Dance, Soft Cell, The Smiths, IAMX, Patrick Wolf и много други.
„Often the adolescent plague
Reward your grace
Confuse your hunger capture the fake… „
автор: the fein
Bloc Party – A Weekend In The City
„Silent Alarm“ е един добър албум и очаквах добро негово продължение. Но не очаквах „A Weekend In The City“ – албум, в който всяка една от песните е като малък химн, размисляващ върху теми като бомбандировките над Лондон, имиграцията, наркотиците, сексуалната свобода и мястото на младите хора, които не искат да са част от общество, което е самовглъбено единствено в консуматорските си нужди.
Развитие има не само в звука на групата, на места почти поп, в други тежко хаотичен, но и в текстовете на Келе Окереке – едновременно романтични, бунтарски и параноични, придавайки уникалната пълнокръвност на целия албум, който с всяко слушане оставя по малка неизличима рана в сърцето ти, но се получава така, че единствените, които могат да излекуват тази рана са самите Блок Парти.
автор: the fein
относно
Soulmates Never Die е блог, който има за цел да представя актуалните и значимите издания на световната музикална алтернатив-инди сцена, както и статии, интервюта и ревюта свързани с групите и изпълнителите. До голяма степен решението да се създаде това място е продуктивано от липсата на нещо подобно в самата българска преса, включително и в електронния й вариант.
За екипът на Soulmates Never Die ще е удоволствие ако читателите също се включват в развитието на блога, изпращайки статии относно музиката, която харесват или за тепърва прохождащи артисти, които са им направили впечатление и смятат, че заслужават да получат повече внимание.
За контакт: sndcontact@mail.bg
soulmates never die 